In words and colors

Разлъка

2012-01-07T22:15:00.000+01:00

Синьо небе и слънце засмяно,
лицето ти от лъчи огряно.
Но все пак тъжно, мрачно,
сякаш пред буря, здрачно.

Погледът - угаснала искра;
Зениците - лъщяща ликра.
Но дори и сълзата не пада -
гори нато от огнена клада.

Безсилно питаш къде бях,
за да призная своя грях.
Тихо думите преглъщаш,
в непаднала сълза ги превръщаш.

Болка тъпа удря ме тогава,
погледа не мога да забравя.
И в мен се ражда зрънце
покълващо и без слънце.

Вината - мойта горест.
Вина - фатална болест.
Знам, не ме обвиняваш.
"Не си виновна" - припяваш.

Къде бях толкова време?
Защо ти беше бреме?
Защо не съм щастлива?
Мисълта с въпроси те залива.

Природата весело ликува.
Градът - и той празнува.
Очите ни гаснат с мъка,
със страх от нашата разлъка.

Colorful Whirlpool

2012-01-04T11:06:00.000+01:00

I love GIMP - it is so easy to draw simple abstractions with all its filters and other features. So here is what came out after some playing around yesterday evening (: Quite simple for sure, but I find it somehow cheerful!

2012! Happy New Year!

2012-01-01T12:19:00.000+01:00

So here we are - at the beginning of a year, which according to the discussions of the last few years is supposed to be End of the World of some kind.

Where did it all start? The Maya Calender, of course. Sadly, predictions about doomsday in December 2012 are a great misinterpretation of the time structure of the Maya. Their calender was differently composed than the Gregorian calender we use. One way to keep track of huge fragments of time was The Long Count. Simplified and compared to what we know: 1 day is a K'in, 1 month are 20 K'in, 1 year - 360 K'in. This was followed by 1 B'ak'tun or approximately 394 years. Just as each entry in a new millennium is a reason for great celebration for us, the beginning of a new B'ak'tun was a special and happy moment for the Maya. December 21, 2012 is simply the beginning of the 14th B'ak'tun.

Taking these facts into consideration, I guess, people started a new way of thinking about this day - not so much as an Apocalypse, but more like a new beginning. Mixed emotions of fear of what may be coming soon and hope that it would bring some peace and harmony to our somewhat chaotic world would take us through this year.

If I should predict any changes that will come, then I would assume that many people driven by their wild emotions, hoping for or fearing a change in their lives, will be the ones to make the drift in our history happen. The question is, which way would you take? Living your life as though these are your last days - with no plans for the future, taking no care of the nature, spending your money and time only on entertainment...? Or would you take the other path - looking inside your own heart and mind and trying to be a better person and to give your small amount of harmony to the world, believing it would be soon reborn?

Frankly, I guess for many it would be just the next year to come. So with hope for a healthy and successful year, full of joy and happiness, of shared love and true friendships, of beauty and chime, Happy New Year, everyone! (:

Merry Christmas! Весела Коледа! Frohe Weihnachten!

2011-12-25T19:34:00.000+01:00

My dear friends, my readers, everyone,
I wish you a wonderful Christmas time, filled with love and happiness, with candle lights and the scent of cookies!
Here, some shots at the Christmas market in Heidelberg - Heidelberger Weihnachtsmarkt.

Color your day

2011-12-03T22:15:00.002+01:00

Whenever you think that everything is
gray and hopeless, stop for a second and
think again. Differently.

Life is not gray, not blue or pink. It is more like
a white sheet of paper and you are the one with
the pencils and the brushes. There is always something to make you feel depressed - starting with the weather and the spoiled milk for breakfast and
ending with an injury, lost of your job, your friend,
your love. There is always someone that gets more
of what you want. There is always someone that
gets less of what they need than you do.

There is always something that can make you laugh
and always someone that will be happy to see you
smile. So look back into your heart and find the
right colors to paint your life again.

Reborn

2011-11-24T18:36:00.000+01:00

As a summer thunderstorm it came;

I swear it's only fate the one to blame.

Within a second, with your flashing eyes

You burned my never-melting ice.

All the shyness I collect so long

Vanished in a single joyful gong.

Fears of all unknown I face

fade out if I'm in your embrace.

While the radio plays our song

My feet and heart dance along.

Spinning into this world so new,

I know I want it to be with you.

Раздяла

2011-11-21T23:22:00.000+01:00

Слънцето почти беше залязло. Последните лъчи проникваха през пролуките на спуснатите щори и заслепяваха с остротата си изморените ученици.
Нейното съзнание обаче беше будно. Както обикновено. Тя беше естествено съвсем далеч от заобикалящия я свят – тя беше в едно друго измерение, потънала в мислите си за минало, настояще и бъдеще. Погледът й се рееше между зелената дъска, по която непрекъснато шареше тебеширът, и малките късчета небе и светлина, които се виждаха отвън. „Скоро ще се стъмни”, помисли си тя. Тя обичаше тъмнината – тя я изпълваше с чувството за тайнственост и приключение, което напълно съответстваше на авантюристичната й и дива душа, но освен това тъмнината даваше възможност на въображението й да се развихри.
Продължавайки несъзнателно мисълта си наум, тя започна да скача с поглед от глава на глава. Небрежно. Без порядък. Това бяха различни коси, различни очи, носове, усти... за нея обаче те не значеха вече нищо. Беше изгубила доверие в тези хора, които преди време наричаше свои приятели. Но ето че погледът й се спря на едно момче и остана там... задълго. Така както и мисълта й се беше занимавала дълго с него. „Ти си момче на деня, аз момиче на нощта”, помисли си тя и се засмя тихичко. Вярно беше. Той обичаше деня, светлината и яснотата, която му осигуряваше тя. За него нещата бяха очевидни или не съществуваха. За него нямаше друго освен черно и бяло. Това понякога я дразнеше. Тя също беше човек на ‘ти’ с науката, но нещата имаха нюанси... особено чувствата.

И за чувства щеше да се говори тази вечер.
„Пронизителният звън на звънеца”, каза си тя, „колко банално”. Колко банално и еднакво се изразяваха всички. Звънът винаги беше „пронизителен”, винаги беше знак за нещо ново.
Банално или не, Звънецът наистина би. И наистина беше пронизително. И наистина вещаеше нещо ново. Но тя дори не го подозираше.
Тетрадката. Химикалката. Чантата. Палтото. Беше готова.
- Хайде скъпа, да вървим! – каза той.
- Хайде – кимна тя, хвана го за ръката и тръгна към вратата.
- Къде ще ме водиш днес? – засмя се той.
- Знам ли. Няма значение. Важното е друго...
- А именно?
- Трябва да говорим. Знаеш.
- Да, знам. – Гласът му звучеше тихо и меко, спокойно, и вдъхваше толкова сигурност и доверие, че тя замалко се поколеба в решението си за този разговор. „Не, трябва. Трябва да знам.” – самоубеждаваше се тя.
Навън продължаваше да се сдрачава. Щеше да бъде студена ноемврийска вечер. Когато небето е потискащо обсипано с облаци, дъждът едва прокапва колкото да изкаля улиците, а звездите и луната сякаш са се скрили в своите покои и не проблясват окуражително към тази малка планета и тези нищожни същества – хората.
Минаха по цялата Витошка както бяха правили хиляди пъти досега. Коледната украса вече беше сложена и лампичките светеха.
- Красиво е, нали? – попита я той, тъй като беше видял, че е насочила погледа си към светлините.
- Може би да. Но е някак изкуствено. Студено, Лъжливо. Предпочитам звездите. – отговори му честно тя.
Честността беше едно невероятно качество и за двамата. Те бяха честни и прями един с друг и това им помагаше не само да решават конфликтите, но и да ги предотвратяват понякога.
Продължиха до парка на НДК, намериха си тиха и обезлюдена пейкав задънената част на парка и се усамотиха. Беше дошъл моментът на истината. Те се спогледаха. Тя се замисли: „Обичам го и му вярвам, но дали го заслужава?” Той се замисли: „Обича ме и ми вярва, но дали няма да я загубя?” Тя проговори първа:
- Помниш ли онзи път, когато ми каза, че трябва наистина да поставям правилно приоритетите си и че ти трябва да си не просто не на първо, но и не на някое от първите места изобщо...
Кимването му й даде знак да продължи.
- Тогава ти ми каза, че скоро ще се поемем по различни пътища, че е неизбежно...че няма смисъл да ти отделям толкова време...
Тя замълча. Беше потънала в погледа му, в погледа на един силно любещ човек. Беше й трудно да му говори по този начин, но трябваше.
- Друг път обаче си ми казвал, че независимо какво ще стане, отношенията ни ще се запазят по някакъв начин...че винаги ще си до мен...че не искаш да се разделяме...
Той понечи да я прегърне, но тя го отблъсна. Знаеше, че това ще я размекне. Знаеше, че обичта му ще заглуши тъмните мисли, които я преследваха и денем, и нощем, когато беше сама. Затова поиска да продължи.
- Искам да знам каква е истината. Искам да знам дали и за какво мога да ти вярвам. Искам да знам колко вярваш в нас... и дали има смисъл да мечтая или това да сляза в реалността няма да е по-смислено. Искам да знам какво очакваш, в какво вярваш, как ме обичаш...
Той продължаваше да я гледа мълчаливо. Но погледът му беше вече леко втренчен, изпълнен с неяснота и неверие, сякаш не можеше да осмисли чутото досега. Тишината сякаш изсмукваше целия въздух и една непоносима тягостност се наслагваше подобно на мъглата, която скоро щеше да захлупи града. Изведнъж той се оживи, импулс премина през него и очите му остново придобиха типичния си блясък и живост. Той я хвана с две ръце за раменете, притисна я леко и я придърпа към себе си нежно. След това пророни тихо:
- Мила моя... любима моя... обичам те!
Тези думи. Беше й още по-тудно да им се противопостави сега, когато знаеше че има нужда от него. Но въпреки вътрешната борба в себе си тя стисна зъби и промълви:
- Кажи ми. Какво искаш? На какво се надяваш?
- Трудно е... защо ровиш в бъдещето... то е още далеч...
- Кажи ми! – опитваше се да звучи категорично, но знаеше, че гласът й трепери от вълнение.
- Скъпа, не мога да ти кажа това, което искаш. Обичам те, да! И няма да те забравя. Ти винаги ще имаш своята част в моето сърце. Но... не мога да ти обещая, че връзката ти не ще прсъществува и след раздялата. Питаш ме дали вярвам? Не. Дали се надявам? Малко. Дали мечтая? Да. Мечтал съм да прекарам живота си с теб, но мислълта ме плаши. Не мога да ти обещая подобно нещо. Мога само да ти обещая, че винаги когато имаш нужда от някого, можеш да ме потърсиш.
Тя го гледаше. Искаше сякаш да изпие мислите му, ала не успяваше. Гласът му говореше едно, но погледа... той беше все още пълен с обич.
- Какво би жертвал за мен?
- Недей. Не ме питай такива неща.
- Защо?
- Защото не мога да ти кажа.
- Защо? Нали ще сме честни?
- Да, но не искам да те нараня а не искам и да те лъжа.
- Кажи ми. Какво би жертвал за мен?
- Бих жертвал много защото те обичам.
- Приятели?
- Ти си най-добрата ми приятелка.
- Момичета?
- Естествено, ти си момичето, което искам.
- Време?
- Не го ли жертвам?
- Не знам. Не мисля. Не чак толкова. ...ами бъдещето си? Мечтата да бъдеш там, където искаш за сметка на мечтата да бъдеш с когото искаш?
- Мила... не ме измъчвай...
- Кажи ми...
- Не, не бих. Всеки има своя път. Нашия сега е заедно, но после ще се раздели. Ти имаш своите мечти и не би ги жертвала за мен, аз имам моите също.
- Грешиш. Мечти имам. Но част от тях са пряко свързани с теб. Аз те обичам. Имам нужда от теб. И искам да бъда с теб... сега... в бъдещето си... И бих жертвала много за теб. Но ако ти не би... то не знам дали си заслужава...
- Не, не си. Не си проваляй живота заради мен. Няма смисъл.
- Ами ако ти си моя живот?
- Не съм. Всеки човек е самотен вълк, мила. И всеки се бори сам за себе си. Аз съм преходен, Мисли за своето бъдеще.
- Значи, това е.
- Това е.
- Обичам те.
- И аз те обичам.
Някаква буца сякаш заседна в гърлото й. Сълзите започнаха да се събират в очите й, но тя беше силна. Нямаше да плаче. Погледана го. Виждаше в него момчето, което й беше дало толкова много. Толкова любов. Толкова грижа. Толкова красиви мигове. Сега обаче трябваше да се разделят. Не, защото беше дошъл моментът, а защото беше дошло презрението. Останеше ли с него, щеше да посвети живота си на него, щеше да го обича и да се съобразява само с него, щеше да забрави себе си. Влечеше я неговата любов... но я влечеше към пропаст, от която нямаше изход. Тя знаеше, че единствената възможност беше още сега, когато съзираше опасността.
- Не знам как да ти го кажа – пророни тя.
- Няма нужда. Разбирям те. Права си да постъпиш така. Сбогом и обичам те, не го забравяй!
- Сбогом.
Сълзата все пак се търкулна по бузата й, но нямаше вече кой да я види. Това беше краят.

Alanya, Turkey - Алания, Турция (1)

2011-11-14T20:09:00.001+01:00

Am Meer in Schwarz und Weiß - На Море в Черно и Бяло

2011-11-13T12:30:00.000+01:00

Roses

2011-10-27T17:16:00.000+02:00

Beautiful World

2011-10-25T23:27:00.000+02:00

Unsaid

2011-08-10T22:23:00.000+02:00

It was late after midnight when her body laid motionless and crushed like a branch of a young green tree in the cold bed. The water from her tears has evaporated and only salty traces and the crimson of her eyes were remnants of the past few hours. She had sobbed herself to sleep again. Night after night weariness and loneliness sucked all her energy and the once bright color of her cheeks. During the day she had tons of stressful work to do, but at least she was busy, social, useful. Coming home was painful.

Sometimes she stepped slowly and insecure as though procrastinating, delaying the moment of unlocking the door to the empty apartment. Other times she ran home in rage and in tears knowing that it will ever be the same again and again. Alone at a place she called home. But what home was that if it offered only empty rooms, closed windows, dimmed light and a cold bed?

He hadn’t really left her actually. He just enjoyed his free time. It was fine for her that he would rather spend it without her sometimes, but what was killing her was that he never felt that there were moments when she needed him. She longed for his caring embrace and she burned for his warm kisses. She needed him to brush away her tears and rock her gently till she falls asleep. She could never tell him this though; words were so hard to say sometimes. It was easier to let him go and sleep on her pillow soaked with hot tears.

Time Gap

2011-08-01T14:12:00.000+02:00

I was in a perfume store today. Just trying to fill the time gap between two flights – coming from a place that will never be my home again and going to a place that will never feel like home to me. Strolling aimless and absentminded I didn’t make the effort to concentrate or search a present for the coming birthday of my sister.

Suddenly, my consciousness was alarmed by the shiny surface of a black perfume bottle. The painting of a rose on the front of it was the keeper of a bittersweet memory, enchanting with a well-known spell. I knew that for my own well being I should fall back in the boredom and the daydreaming of a minute ago, but my inner voice lured me into drawing back all memories once again. I drew a paper piece from the container and ignoring my trembling hand I soaked it in perfume. The strong scent spread through my whole body like a poison, leaving me dizzy and spellbound. Flashbacks attacked my mind and I felt as if the magical fluid was evaporating right from his pale skin. The urge to kiss his neck, his naked chest, his lips, was overwhelming, yet the understanding how ridiculous the thought was painfully stroke my mind. With the fragrant paper in my hand I slowly left the store and headed the gate for my flight.

Sadly, a flight that could bring me back to the one whose perfume was diffusing around me will never exist.

On the way

2011-07-22T19:45:00.000+02:00

Römerspiele - Pferderennen

2011-07-17T20:41:00.000+02:00

Die wunderschönen Pferde, die am Pferderennen bei den Römerspielen in Mannheim-Seckenheim am 16.07.11 (http://www.römerspiele.de/) teilgenommen haben.

Prison

2011-07-12T20:16:00.000+02:00

Love hurts

2011-06-13T23:10:00.000+02:00

Какво е любовта?

2011-06-06T21:42:00.000+02:00

Един летен ден по случайност или заради съдбата се озовах на тавана в къщата на вуйчо ми. С неудоволствие се заех да търся учебник по физика, когато попаднах на кутия от стар касетофон. Беше запокитена в ъгъла сред множество от вероятно непотребни вещи. Под дебел слой прах бледо личеше наличието на някакъв надпис. Прокарах ръка по капака и пред мен бавно се откриха пет грижливо изписани и украсени букви: ЛЮБОВ. Любопитството ми надделя. Завъртях ключа на вратата, изключих мобилния си телефон и за секунди се откъснах от действителността. Съдържанието на кутията беше изключително разнообразно, обхващайки повечето от аспектите на човешкото творчество – стихове и песни, есета и любовни писма, снимки и рисунки... Науката също заемаше своето почетно място: психологическата гледна точка на въпроса, любовта в числа и знаци, енергии и вещества, “отговорни“ за чувствата... Бях изумена. Поглъщах информацията , образите, преживяванията на толкова други хора. На дъното на кутията попаднах на привидно доста незначително листче. С разкривен почерк пишеше: “Какво е любовта?” Въпросът ми се стори изключително неуместен и глупав.Та аз бях изчела толкова много за любовта току-що. Толкова много отговори бях получила. Нещо обаче ме накара да се спра, да се замисля. Едно тихо гласче се обади в мен и ме попита “Какво наистина е любовта?” Не знам колко време съм прекарала в обмисляне на най-подходящия и най-верния отговор. Може би пет минути, може би час, два или повече. Не намерих отговор. Изкарах всеки спомен, всяка прочетена мисъл, всяка разказана случка от съзнанието си, но нито едно от тях не ми даде отговор. Озадачих се. По случайност обърнах онова малко листче от другата страна.А там стоеше отговорът. Единственият възможен. Най-точният, най-истинският и този, който всеки човек вътрешно в себе си все пак осъзнава.

Любовта беше просто:

ВСИЧКО.

Всичко, което движи света.

Всичко, за което си струва да живееш.

Всичко, за което си струва да умреш.

За науката и още нещо

2011-06-03T17:29:00.000+02:00

Физика, химия, история... безкрайно много научни теми, в които човечеството напредва ден след ден. Всяка нова решена задача, всяка нова технология, видяла бял свят, ни води по пътя към опознаването на собственото ни съществуване в тази необятна и непозната вселена.

Стремим се да разчленим видимото до молекули, атоми, протони и електрони - до невидимите частички, които създават това, което сме. Стремим се да поберем в полезрението си планети, съзвездия, галактики - една дребна част от Цялото. Стремим се да погледнем назад към миналото, фактите, хората, поводите и причините за действията им, за да се поучим от това. Стремим се да технологизираме света си, да надскочим времето, пространството, съвършенството.

Стремим се. А какво постигаме?

Несъмнено богатството от знания е необятно днес. Без съмнение това е и едно от най-ценните притежания на човечеството. Най-скъпата стока - информацията. Това, което никой не може да ти отнеме - знанието. Но дали заровени сред невидими частички не губим представа за същественото и функтионалното? Дали зареяни в далечни недокоснати места не губим усещането за близката реалност? Дали с възхитата от великите дела на героите от миналото не пропускаме сами да градим и творим? Дали втурнати към бъдещето не забравяме, че живеем тук и сега?

Petals in color

2011-04-15T18:11:00.000+02:00

Like a raindrop

2011-03-22T13:50:00.000+01:00

Sitting on the window case,
I stare outside all day -
people wearing no face,
follow their own way.

Crystal raindrops falling
heavy on the dusty ground;
on the window shield they’re rolling,
to the gravity they’re bound.

And just like every object flying
comes back to the Earth,
although I keep on crying,
It’s you my heart will serve.

I’ll never leave you and forget
the salty tears, the boiling pain,
because that day on which we met
you ruthless stole my heart and brain.

Here and there

2011-03-20T16:45:00.000+01:00

There are lots of different kinds of photography, as well as reasons why a photo is taken. Travel photography is probably one of the most popular and surely the most practiced one of them. Every tourist captures the beautiful, unknown, curious, and especially extraordinary places while exploring them during their holiday.

And so I did too. Here are just three old low light travel photography shots I did in different places and times.

Dublin, Ireland

Sunset in Salzburg, Austria

Sunrise in Sunny Beach, Bulgaria

Стихии на любовта

2011-03-15T14:52:00.000+01:00

Искрица бледозлатна
и сребролунна капка чистота
докоснаха се нежно
в загадъчна искряща нощ.

Разпали огънят страстта
и магически облъхна нея –
Вълнуващо я покори
В своя пурпурен пожар.

Разля се с бистър езерен покой
Водата с благородна чистота,
Но и избухваше в пенлив порой
От кристалноблясчната свежест.

Огънят – възбуждащо парлив –
Разгаряше искрицата на любовта.
Нежно галеща, но и игрива,
Прелест вливаше водата в любовта.

Две вечни стихийни начала
Сляха се в едно и претвориха
В пламенна любовна красота
Водната и огнена магия.

Chocolate

2011-03-07T18:51:00.000+01:00

Когато в скучен летен ден

или през зимата във ден студен
хормоните се разбунтуват,
но не искаш да те нацелуват;

Когато от уроци и домашни
и от труд над книги прашни
уморен си и яде те глад
помага само парченце шоколад!

Млечен, бял или със крем,
с лешници или с бадем,
той разтапя се в устата
и нежно гали ти душата.

Топлина по тялото разлива,

но не пари като от коприва,

а усмивка хубава рисува

и буден сякаш си сънувал.

Unreal Reality

2011-03-04T20:24:00.000+01:00

When the world is dark… when technology, Internet and chatrooms can’t make you have fun any more… when even music cannot express your feelings and is either too optimistic, or too unsuitable… when every book you read is dull, every movie unreal, every computer program too serious or too easy… when you’re busy, but still wonder what to do… when your body’s betraying you… when the weather is so awful that cold freezes you to death… when your best friend is getting on your nerves… when nobody considers what you may feel, like, think, want… when you’re in a crowded school and still feel extremely lonely… when some people communicate with you only to hurt another person and make them envious… when the boy you love hasn’t enough time to slip a smile and a ‘hello’… when you wait for hours to see the one online, but he never contacts you on his own… when nobody is concerned about you and your problems… when even work cannot help you forget about this dreadful reality because school brings you even more trouble… when your favorite teachers give you dishonest grades… when destiny works against you, but people tend to blame you for that… when you cannot find a stable place to put your feet on… when the ground is shaking and the rocks are falling down… when even poetry has left you alone with your confusing destructive thoughts… when every moment is a struggle to keep you from bursting out in tears… when you start hating no one else but yourself for this disaster… when strength has turned into cowardice and suicide is not painless… when there is nobody who wants to help you, nobody who will ever notice you need help, nobody who will give you the love and attention you need… when the world is up to going upside down… when no matter they call you a Dreamer, dreams expire… when even the only certain medicine in human life – hope and belief in yourself, is lost forever…
Then what remains?
How do you escape from this Unreal Reality?

Спомен

2011-03-02T18:57:00.000+01:00

Сред ледник и високи планини
сред алпийски върхове и долини
сред млечнобял и хрупкав сняг
с тебе аз за пръв път бях.

Под синьото просторно небе
сняг проблясва в разни цветове
и слънчевата светлина отразява,
а в душата ми слънце изгрява.

С нежен полъх вятърът шепти:
‘днес ще бъдем само аз и ти’
Слънце гали моето лице,
копнеещо за твоите ръце.

Душата ми докосваш с думи -
затреперват всички струни.
Искрица ражда се от тез лъчи
на твоите светло-кафяви очи.

Магично ти явяваш се пред мен
в този слънчев чуден летен ден:
пламък на надежда ми предаваш
и частица от внимание ми даряваш.

Със снимка запечатваш любовта
и си запазваш миг от вечността.
А спомен топли моето сърце

И напомня ми за твоето лице.

Сред ледник и високи планини
сред алпийски върхове и долини
сред млечнобял и хрупкав сняг
с тебе аз за пръв път бях.

Честита Баба Марта!

2011-03-01T12:15:00.000+01:00

Звуци

2011-02-22T17:16:00.000+01:00

Непознат, но нежен глас,
Който още помня аз;
Свеж и пресен хрупкав сняг,
Плисък край красивия бряг.

Звучно ‘щрак’ от апарат;
Автобусен шум познат;
Една песен ден след ден
Звучаща отново в мен.

Но после, тишина и мрак;
Беззвучие – душевен враг.
Нежни баладични нотки –
Носят ме в любовни лодки.

Тъй чаканото кратко ‘клик’ –
Туптене на сърце в миг.
Злобно, потискащо ‘тик-так’
Вещае закъснение пак.

Музика от твоя свят,
Звук със веселост залят;
Гръмки фрази и рефрен
Кънтят в ума ми всеки ден.

Нито тишината тясна,
Нито музиката бясна
Заличават някой звук
Или мисълта оттук.

Winter Beauty

2011-02-19T12:44:00.000+01:00

The glossy quint

Crystal flowers

Icy bells ringing

Shelter

Safe in the blur?

Sometimes

2011-02-12T23:14:00.000+01:00

Аз помнех те

2011-02-04T22:46:00.000+01:00

Аз помнех те тъй ясно,
но спомените избледняват.
И времето прекрасно
съзнанието ми не оргява.

Но образът - пак лъчист:

Усмивка топла на устата;
душа – бяла като лист;
уютната прегръдка на ръката.

Погледът е многолик -
мъдър, сериозен и засмян,
отразява всеки миг,
от картинния албум избран.

Косите снежнобели
не предават само възрастта –

дните цвета са взели,
но оставили са мъдростта.

Гласът глъхне надалеч,
изчезват и думите натам;
смешки, учения, няма веч;
и детски глъч не ще има. Знам.

Thoughts on Sunday Morning

2011-01-30T18:08:00.000+01:00

"To be or not to be - that's the question!"

To strive and struggle?

To be a wizard or a muggle?

To follow your own dream

Or to go with the stream?

I’m asking everyone –

But only an echo of silence is what I hear.

I feel the breath of life so near

And somehow strange and weird –

It makes me shiver from fear.

Would I wake up one sunny day

And find out in dismay,

That the only thing I did was to obey,

Because I lost my chance to seize the day?

I see it now – the key is to act in life,

To be a leader strong in order to survive.

And not to worry what other people think,

Just come on stage, smile and wink.

Do you remember?

2011-01-25T19:12:00.000+01:00

Do you remember

          our long night talks?
Do you remember
          our sunny fresh walks?
Do you remember
          our jumps and plays at school?
Do you remember
          how we broke the rule?

Do you remember
          all the songs I sent you?
Do you remember
          all the gifts I gave you?
Do you remember
          my happy smiles and eyes?
Do you remember
          how I melted your heart of ice?

Do you remember
          the night at the seashore?
Do you remember
          what I swore?
Do you remember
          last Christmas and New Years?
Do you remember
          all these moments dear?

Oh, please, remember,
          don't forget our story!
Oh, please, remember
          our time of precious glory!
But please, remember,
          it's gone, it's past time now.

I will too remember

and before the past I'll bow.

Запали...

2011-01-22T20:15:00.000+01:00

Smile

2011-01-21T01:28:00.000+01:00

Smile. Come on, try it. It is easy.

OK, this is dreadful. I will close my eyes and you will smile. Now do it! I don't see you smiling and I don't feel it either. Smile. For me. For them. For yourself.

OK, you are a fake. Let's try another thing.

Think about your first kiss. How was it? Scary? Funny? Embarrassing? No matter what the answer is, you are smiling now. Think about the first time someone special told you they love you. Were you surprised? Were you happy? Did you forget who you are, what you were going to say, where it all happens? I feel you smiling.

The smile you give me now comes right from your heart. You remember being happy, warmth and light spread in your body until they reach your mouth. And then you smile. You are so beautiful that I feel the urge to smile too.

Never stop smiling.

The beginning...

2011-01-20T00:10:00.000+01:00

I close my eyes and let my thoughts run free through my mind.

Bright pictures of seen and unseen wonders, existing and fictional, beautiful and terrifying. And a voice whispering rhymes and phrases in diverse languages, inspiring me to grab a pencil and let the words roll over the sheet of paper.

So here I am. And this is my world. In words and colors.